Подземия

Още щом тръгнахме, нещо ми щракаше притеснено в главата. Не беше в мой стил да се мотая със непознати възрастни мъже из града. А и последно време се носеха най различни слухове за населението на Бривил.
Отне ми малко повече от минута да забележа че ходим в съвсем различна посока от тази в която беше оживено.Което ме притесни
- Ъъ, сигурен ли си че не бъркаш пътя? - забавих крачка...

-Естествено, че не. Знам точно къде отиваме.
-А къде всъщност е това? - страхът в гласа й вече се усещаше интезивно. Приятна тръпка мина през гърдите ми.
-На едно специално място. - казах с меден гласец.
-Искам да си ходя. - веднага заяви момичето и се обърна, но бях по-бърз. Разбира се. Хванах я за ръката и я дръпнах към себе си.
-Пускай ме! Веднага!

Хватката му беше толкова здрача че имах чувството че китките ми ще са сини.
- Махай се! - изкрещях му
Леденото му лице, което не се промени въпреки писъците ми, ме накара да замръзна.
- Съжалявам, но аз давам заповедите и другите ги изпълняват, а не обратното - каза равно със нотка на задоволство в гласа.
Опитах се да ръкомахам, да ритам и блъскам, но без успех. Все едно едно менгеме ме стягаше.
- По дяволите, разкарай се - избухливият ми характер не пропусна възможността да е появи и да ми довлече повече проблеми...

- По дяволите, разкарай се! - извика ми отново в лицето тя.
- Май не бях достатъчно ясен. - Зашлевих й шамар и тя замлъкна за малко. Задърпах я към голямата каменна врата, която водеше към подземията. Захвърлих я на едно от канапетата и се надвесих над нея.
-Правилата са такива: - казах с ясен, заплашителен глас. -Правиш каквото аз кажа. Говориш, когато попитам. Не бягаш. Ясен ли съм? - просъсках в ухото й.

Задник ~ беше единственото което си помислих.
- Махаййй се - почти проплаках и заритах с крака, с надеждата че ще успея да приложа старата, позната но много ефективна хватка на коляно в слабините. Само дето въобще не се получи и го ядоса още повече.
Глупава. Глупава, глупава. Занех си че няма да мога да се опазя цяла като живея сама... Как въобще ми хрумна ...

Хленченето и цивренето не бяха от резултат. И за да не го предлагате хапането на злудея, в случая не помага! О по дяволите какво ще правя ~ единствено щтръкна в главата ми, преди да се строполя на каменният студен под.

Очаквах малко повече предизвикателство. Освен глупавите й опити да ме хапе и бие, не направи нищо особенно.
-Какво, по дяволите, искаш от мен? - извика в някъкъв пристъп на ярост.
-Тц,тц,тц..няма и пет минути, а вече нарушаваш правилата. - казах заплашително. Тя притихна, очевидно осъзнавайки положението си, но това не ме разколеба и за секунда. Вдигнах я от земята и хвърлих върху тъмно-червеникавото канапе. Взех едно въже и го увих около китките й, връзвайки го на възел.

- А виж има нещо по което си приличаме - увереността ми се завърна от нищото. Това бе още едно доказателство че съм голям инат и не се различавам много от магаре на мост - И аз мразя да спазвам правилата на другите, включително и твоите - и ето тук идва голямата глупост. Без да се усетя се бях изплюла в лицето му и хукнала към стоманената врата...

Веднага се хвърлих след нея и я сграбчих за кръста.
-Пускай ме! - започна да пищи отново тя. Сложих ръка на устата й и я притиснах към стената.
-Има правила! И трябва да ги спазваш. Ясен ли съм? - попитах отново.

- Не! Не разбирам от дебилщини! - озъбих се и с присмех се сетих че се държах по подобен начин със възпиатателите в дома за сираци.
- Какъв ти е проблема? Остави ме намира! - закресках отново, но той направи отегчена физиономия.
Хвана ме за косата и със всичка сила ме запокити към съседната стена. А толкова болеше... навсъкъде, отчасти главата, отчасти тялото... Толкова че дори не успях да формулирам начин по който да му отговоря.
Буквално се разпльоках на земята... Едва успях да забележа мъжа който бавно но сигурно наближаваше в моя посока. Крачките му издаваха почукващ звук върху плесенясълият под... Мухълът по влажните стени сякаш пълзеше към, обграждаше ме от всички страни. Кожата ми бе настръхнала, в очакване на най-лошото. Въздухът тук долу бе застоял и ми пречеше да дишам като допълнение на болката в дробовете.
За миг се зарадвах когато погледът ми намери отдалечаващият се Закъри - вече ми беше ясно кой е, независимо дали ми се беше представил. Той достигна до вратата и се спря там. Издиша тежко и с досада, която показваше колко често прави това, положи огромен катинар, който изтрака плашещо в ръката му. Чу се едно "щрак" и ми стана ясно че няма измъкване. И чак сега си дадох сметка какво се случа. Да, по дяволите, това бе точно каквото пишеше че се случва по вестниците, и точно това което си мислех че винаги ще избягвам. Но истината бе - бях погребана тук и нямаше надежда.
Силите ме бяха напуснали отдавна, иначе щях да продължавам се да боря да изляза, само дето вече беше невъзможно. Закъри пристъпи обратно към мен, като дълбокият му смях, изпълнен със злоба изкънтя в помещението. Побиха ме тръпки, шумоленето на якето му, което току-що беше свалил,ме накара да настръхна още повече. После, без да очаквам че бе толкова близо, ледената му ръка се плъзна по бузата ми облята в сълзи.
- Какво реши сладкишче? - дъхът му, по зловещ от всичко което бях усещала, погъделичка голият ми врат. - Ще слушкаш ли?
Прехапах устни за да не изръся нещо за което щях да съжалявам. Трябваше да мълча,, трябваше да изтърпя. Въпреки че знаех че нямаше начин да се измъкна жива...
Духът който никога не бях губила, въобще не се обаждаше, сякаш никога не го бе имало.
- Когато питам, очаквам отговор - просъска заплащително.
Кимнах насечено, опитвайки се да стана горе. После с мъка усетих тежкият крак на Закъри притискащ гърба ми към земята.
- Ще стоиш долу, къето ти е мястото - каза меко, но се усещаше властна нотка.
- Д-да - проплаках и парещите сълзи закапаха по пода.
- Тооочно така - промълви със тон на учител, увещаващ дете в детската градина. После ръцете му отново уловиха косите ми и след секунда ме захвърли на дивана, там където не исках да стоя.
Рязка болка проряза гърба ми. Не знаех на какво се дължеше но ми се искаше да умра....

Не мислех да извършвам стандартни процедури. едва ли щях да я убия в скоро време. Можеше гордо да заема поста на..играчка.
-Така..не обичам момичетата да имат по себе си видими наранявания, Мона. -Отметнах косата й, за да погледна мястото, което беше ударила, когато я блъснах в стената. Имаше малка цицина, но нищо повече.
-Боли ли те някъде?
Първоначално не отговори, само сбърчи вежди.
-Мона? - отново попитах с тих, леко заплашителне глас.
-Гърбът ми.-изтена момичето.
Обърнах я по корем и открих един от любимите ми ножове, застанал между нея и канапето. Махнах го и вдигнах блузата й, за да видя, дали не й е направил рана.
-Какво правиш? Не ме пипай! - отново се разкрещя.

- Неблагодарна кучка! - изкрещя ми и започна да ругае. - Мразя когато ми говорят така! - продължи, като разкара ножа от канапето. Усетих плесницата му върху лицето си.
Стоварих се на меката повърхност на дивана, но това не попречи на раните да ме болят още повече.
Закъри изпръхтя, напомнящ ми на разярен бик. После направи гримаса и се надвеси над мен.
- Ще ти мине - каза, но не за да ме успокои, а сякаш убеждаваше себе си.

Посегнах с ръка, за да погаля зачервената й буза, а тя само стисна очи, когато пръстите ми докоснаха кожата й. Обърнах я рязко по гръб и едно от копчетата на бледосинята й риза се откопча, разкривайки ми част от гърдите й. Мона веднага проследи погледа ми и се опита със завързаните си ръце да дръпне плата на мястото му. Приятна тръпка мина през стомаха ми. Само да гледам как бузите й зачервяват от срама, ми доставяваше неописуемо удоволствие. Приближих се до нея и плъзнах ръка по по крака й, до края на полата, стигайки до голата кожа. Дишането й веднага се ускори, вече предвиждаше какво ще й се случи. Ръцете й бяха вързани оставаха само краката. Извадих поредното въже и първо завързах единия, после другият й глезен. Ръката ми отново проследи извивките на тялото й, стигайки до разкопчаното копче на ризата й.
-Моля те! Недей..
-Молбите не вършат работа при мен, Мона..
Дръпнах рязко ръка и ризата й се разтвори напълно.

Стиснах здраво клепачи.Бях прехапала долната си устна до кръв, за да не започна да хленча и квича, защото само щях да влоша положението си.
И да не можех да повярвам какво ми се случва. Не можех да го асимилирам. Леко ми напомняше на ситуация със инфаркт. Мислим си че винаги се случва само на други, а идва внезапно при нас. Да, точно така, все едно имах инфаркт, само че това беше по лошо. Или поне така ми се струваше, защото никога не съм получавала инфарт. Добре, нека го кажа ката, иска ми се да получа инфаркт точно сега...
Усетих ледената ръка на Закъри да се пълзи по бедрото ми, после се завъртя около коляното и спусна към прасеца. После другата, боже този колко ръце имаше - да не беше шесторъки Шива, се плъзна по ребрата ми и продължи нагоре.
И, вярвайте ми колкото и да не исках, инстинктът ми беше по силен от мен. Един писък се изплъзна от устните ми.
- Тихо, тихо...

-Тихо,тихо..-сложих пръст на устните й. Плъзнах другата си ръка по извивките на гърдите й, корема й, усещайки как възбудата ми нараства. Мона отново затвори очи, прехапвайки устна. Тялото й трепереше, а ръцете ми стигнаха до колана на полата й. Разкопчах го с едно движение, а Мона изкрещя отново.
-Оставиме на мира! Моля те! Просто ме остави на мира!
-Шшшт! Не искаме да изхабим красивото ти гласче..

Лицето ми отново се навлажни, сълзите попиваха в кестенявата ми коса. Мятането на вързаните ми ръце въобще не помагаше, напротив, по скоро ускоряваше появата на раните по ръцете ми.
- Моля те... - записках отново, макар да знаех че няма да има никаква полза.
- Виж, миличка, наистина ми харесва да слушам как ме молиш, но, само за информация, не се надявай - прошепна във врата ми, което ме накара да изпищя отново.
После пръстите му достигнаха до закопчалката на сутиена ми, разкопчавайки го за секунди.
- Махай сее... - закрещях. Едва ли някой щеше да ме чуе. Тук долу бе като в карцер, всичко беше изолирано от масивните каменни стени.
- Не ме карай да запуша тези хубави устни насила - само с една ръка обхвана завързаните ми китки и ги вдигна над главата ми. - Не искаш това, нали?

Момичето стисна устни.
-Отговори ми..-казах заплашително в ухото й, започвайки да издърпвам презрамките на сутиена й. Тя продължаваше да мълчи, но се виждаше как иска да ми издере очите, а нейните преливаха от гневни сълзи.
-Последен шанс? - предупредих я, крепейки с два пръста сутиена на гърдите й
-Не.
-Не какво?
-Не искам да ме докосваш. - изсъска ми.
-Проблемът е, - надвесих се над нея и прошепнах в ухото й - че аз искам. Дръпнах сутиена и нагоре, разкривайки перфектните извивки на гърдите й. Следващият й писък прониза ушите ми, но с бързо движижение замахнах й я ударих през лицето, което я накара да млъкне за малко. Достатъчно, за да взема тиксото и да откъсна голямо парче и да го залепя върху устните й. Тя започна да се тръшка и да вика през тиксото. Плъзнах ръката си по тялото й, карайки да запищи отново през запушената си уста.
-Мога да правя каквото си искам - намествайки се върху нея, карайки я да спре да мърда - защото ти не можеш да ме спреш..- просъсках в ухото й..

~Задник! Дебил! Изруд нещастен! Татарско кюфе! Кележ! Уруд! Извратеняк! Скапаняк! Побъркана работа! Паткар! Госпожата по математика!~ Всякакви обиди изкачаха в главата ми една след друга, толкова ми се искаше да му крещ в лицето, да го ритам, да го блъскам и удрям, само дето аз бях безпомощна.
Полата се плъсна по краката ми, или по скоро изрудът я избута. И въпреки че устата ми беше запушена и жалките ми опити да се гърча и мятам, не ми пречеше да наводня помещението със сълзите си, койито вече бяха обляли цялото ми лице.
Беше толкова.. толкова, може би нямам думи да го опиша. Непоносимо, отвратително, гадно, каращо ме да повърна. И този ужас определено не бе присъствал и в най кошмарните ми мисли.
И да, не искам да го призная, но беше така. Пречупих се. Всякаква надежда се изпари, остана само безполезното ми скимтене и рев... Даже спиях да виря ръце, силите ми буквално се бяха изхабили...
- Тоочно така, виждаш ли може да бъдеш и послушна - мекото звучене на баса на гласа му, в ухото ми ме накара да се почувствам още по отвратително и още по омърсена от колкото преди...

Естествено, че щеше да се пречупи..всички го правеха..Удоволствието на победата заклокочи в гърдите ми, но победата нямаше да бъде пълна докато тя не беше моя. Плъзнах устни по гърдите, корема й..свалих бельото й, а вече чувах само тихото й хлипане. Протегнах се и дръпнах тиксото, за да мога да плъзна устни върху нейните, разтваряйки ги.
-Отвърни ми. - заповядах й шепнешком. - Веднага!
Никаква реакция.
-Имаш много още да се учиш. - обърнах я по гръб. Издърпах колана от полата й и сложих ръка на кръста й, за да я задържа на едно място.
-Правилата са:
Правиш каквото кажа! - замахнах с колана и оставих червена линия върху кожата й.

Все едно бях допряли нагорещено желязо в гърба ми. Адската болка причинена от коженият ми колан, и каква ирония, той ми беше любимият, се повтаряше отново и отново, караща ме да се съдера от крещене. Целият кадифен диван бе подгизнал...
- Ще спазваш ли правилата? - попита равно, но в гласа му ясно прозираше жаждата за власт... Той искаше да има всичко което поиска. И аз влизах в това число. Но нямаше да се пречупя, каквото и да ми коства...
- Скъпоценните ти правила не струват - изплюх през зъби със пресекващ глас. Усетих как дланите ми се свиват в гневни юмруци, представих си как кокалчетата ми са побелели през кожата... Скръцнах ядно със зъби ... сякаш трошаха камъни до ухото ми... Колко ненавиждах този човек... не бях подозирала че съм способна на подобна омраза... И въпреки всичко, бях готова да падна на колене, само да спре това което предстоеше.. всичко но не и това...
- Тц Тц Тц - поклати замислено глава - много си опърничева - отбеляза и прокара пръст по аленият ми гръб, което накара въздуха да изсвисти през здаво стегнатата ми челюст - Правиш нещата още по забавни за мен - заключи и улови влажите ми коси. Придърпа лицето ми, така че устните му да докосват ухото ми. Беше непоносимо чувство - Но каквото и да правиш, щом аз го искам, няма измъкване... - прокара ръка по врата ми, след което я спусна надолу - Запомни това...

Момичето не спираше да се мята и пищи, изкарваше ме от нерви. Мрънкането й правеше нещата едва ли не досадни... Но щях да променя това. Ха, нима една лигла ще ме спре?
Засмях се виско и плъзнах устни по врата й. Усетих как настръгна само при допира и чувството, че е моя започна да се загнездва трайно в мен.
Вгледах се в голото й тяло пред мен..
-Защо не останеш малко така? - прокарах пръсти по гърба й, предизвиквайки поредното й потръпване.
-Имам малко лична работа..Повтаряй си правилата, докато ме няма.
Бях стигнал до стълбите, когато викът й ме спря:
-По дяволите, тук ли ще ме оставиш?
-Да.

Благодаря ти, Боже! , заповтарях си наум. Бях толкова благодарна че спря. Една не завиках от радост щом Закъри излезе от мазето. А лошото бе ча заключи.
Бях едва ли не облекчена... Сега, щом го нямаше, щях да се измъкна, просто нямаше начин. Нима една врата можеше да ме спре? Съмнявам се. Беше просто въпрос на време. Дано да ми стигне!, помислих си.
Започнах да хапя въжето, с което бяха завързани ръцете ми. Нямаше друга опиция просто щях да го развържа... А и беше невъзможно да се проваля.. Още помня как в училище ме наричаха Мона-възела, понеже развързвах всичко което ми се изпречеше...Да, бях убедена че ще успея да се справя с проклетият канап. Само дето това не помогна. Единственият прогрес до който бях стигнала бе леко да разхлабя възела.
Изпуфтях изнервено като раздвижих челюстта си, която се бе схванала. Но изглежда, ако тръгнех да изхлувам въжето можеше да го махна, като се оттърва само с леки ожулвания по китките.
И да, успях. След може би час охкане и пъшкане успях да освободя ръцете си. Огънах кътки, разтрих дланите си и въздъхнах от облекчение. Миг след това, без да се интересувам каква поза бях заела, тръгнах да развързвам и краката си. И за моя изненада стана доста по бързо от колкото бях очаквала...
Със скоростта на светлината обиколих цялото помещение, събирайки дрехите и бельото по пътя си. После обух бикините си, като преди това ги изтърсих хубаво, кой знае какви бацили има тук. Всъщност така направих със всичко мое. И определено щом се приберя щях да изгоря това облекло с което съм сега, нямаше да допусна нещо да ми разваля настроението...
А дали ще успееш да избягаш? Едно тихичко гласче в главата ми ме подсети че не всичко може да завърши добре, въпреки положителните ми очаквания...
А това беше, тоест... За бога, този който ме беш отвлякъл беше Закъри К. , и по дяволите, той нямаше да спре докато не ме убие! Фактите започнаха да бълват на залпове в главата ми, което предизвика истеричното ми крещене и хлопане по каменната врата...

Отворих със скърцане металната врата и заслизах по каменните стъпала. Веднага усетих миризмата на страх още преди да стигна до подземието. Бутнах вратата и веднага пред мен се откри гледката на веригите, свещите, канапето ..на което лежеше Мона. Приближих се бавно, за секунда осъзнах, че не беше гола, както я бях оставил. Естествено, че щеше да се опита да избяга.
Прокарах ръка през косата й, ускорявайки дишането й. Наведох се и прошепнах в ухото й заплашително.
-Имаш малък пропуск в плана, Мона...-хванах с две ръце ризата й и я разкъсах на две, хвърляйки я на земята. - и ще си платиш за това. Обърнах я по гръб и й зашлевих шамар.

Едва успях да чуя скърцането на отварящата се врата, понеже бях на прага на съня... Пищенето и рева определено ме бяха изтощили и то доста...
Паниката и страха изобщо не бяха добър вариант в случая, но май не можех да реагирам по друг начин, особено като се има предвид че оставаха секунди преди Закъри за влезе в помещението...
Възможно най-бързо се хвърлих на дивана и започнах да плъзгам въжетата по китките и глезените си. Опитах се са си придам вид, че въобще не съм мърдала...
Закъри влезе с бодра крачка и се насочи към мен. Сбръчи вежди, което обикновено не беше добър знак..
Доближи се и прокара противната си ръка през косите ми. После заплашително изсъска:
-Имаш малък пропуск в плана, Мона...- в следващият момент ризата ми лежеше на пода, скъсана на две. Даже няма време да изпищя, преди да усетя пареща болка в лявата ми буза, предизвикана от плесницата на идиота, разбила се в кожата ми...
- Какво по дяволите искаш - пак започнах с истериите, без да осъзнавам че така само и единствено влошавам положението си...А и ако трябва да съм честна, май не таях особени надежди да измъкване или избягване на това което ми предстоеше...

Трябваше ми само секунда размисъл, за да й отговоря.
-Теб.
Истеричните й крясъци веднага спряха.
-Не..моля те..просто..недей. само не това.
Усмихнах се. Винаги беше толкова лесно да ги накарам да млъкнат...само с една дума.
-Какво? каво..смяташ, че ще ти направя?