Старото частно училище

Главата ми беше замаяна, започваше да ми се виее свят и имах чуството, че ще повърна, но въпреки това успях да изблъскам ръцете на Изабел, когато се опита да ме съблече.
- Махни се от мен! - извиках. - Не ме докосвай!
Най-шокиращото беше, че на нея не `и пукаше, че сме сестри. Дори и полу-сестри. Дори да не бяхме близки, изпитах огорчение и предателство от нейна страна. И на нея изглеждаше `и харесваше идеята да ме измъчва, убие или каквото там щяха да правят с мен.
Замахна, за да ме удари, но аз спрях ръката `и.
Цялото тяло ме болеше, всеки мускул крещеше в протест, когато се движех. Стомахът ми се беше свил в очакване на най-лошото.
Погледна ме гневно. Отскубна ръката си от моята и ме ритна. Хванах кракът `и, повличайки я на земята.
- Кучка! - извика ми тя, но моето гърло беше твърде пресъхнало, дращеше ме за да `и отговоря.
Нахвърлих `и се, удряйки главата `и в пода.
Нечия ръка ме хвана за косата - ха, познайте кой! - и грубо ме отдели от Изабел, преди тя да успее да ми отвърне.

-Защо проклетия наркотик не й действа? - попитах ядосано. Закъри хвана Сам за косата и я придърпа към себе си. Хвана клепачите й с палец и показалец иотвори очите й насила.
-Взимала ли си антибиотици? - сестра ми стисна устни и го погледна упорито.
-Ще го приема за "да".. Изабел дай ми друга спринцовка, малката има нужда от още една доза.
Засмях се, а Сам започна да се дърпа и бута, но Закъри я накара да остане на едно място само с един удар през лицето.
Взех нова сприцовка от шкафа и му я подадох, впервайки поглед в Сам през рамото му. Усмихнах й се и прошепнах на ухото на Закъри, така че и момичето да ме чуе:
-Искам я.

- Както казах.. Търпение. Всичко с времето си. - погалих лицето на Изабел, хвърляйки поглед към уплашената до смърт Самър. - С какво предлагаш да започнем?
- Искам първо да проверя дали й действа - изсъска Изабел срещу момичето на пода. Завъртях очи, усмихнат. Явно съм бил доста добър учител...
И докато Изабел биеше шамари на чувалите с картофи на пода,аз - слушайки крясъците им реших да направя нещата не по обикновеният начин. Щеше да е добре да експериментирам с нови неща. Отворих чекмеджетата, всичките и започнах да вадя едно по едно все нужни неща - желязна пръчка, един куп ножове, колан, още един камшик наподобяващ онези от средновековието, използвани за бичуване, въжета и ... един ключ. Хмм как не се бях сетил за ТОВА досега. Но щях да го оставя за десерт. Или пък щеше да е по добре да редувам онази стая с тази. А може би... щеше да е перфектно ако и на двете предложех десерта преди основното ястие.
Хвърлих камшика към Изабел и тя го улови без проблем. Замахна веднъж,като удари и двете момичета.
- С един куршум, два заека - дяволита усмивка се изписа на лицето й, докато мърлите крещяха като заклани. Е, ... все още не ЧАК като заклани, но и това щеше да стане...
Отидох няколко метра напред и избутах единият гардероб. Зад него се разкри малка врата. Училищното хранилище. Е, вече не беше такова. Завъртях ключа два пъти и натиснах бравата, оставяйки вратата да се открехне.
- Пъхни ги вътре - наредих на Изабел, а тя вдигна поглед очудено - Не е ли малко рано?
Присвих очи и забързах към тях.
- Съжалявам - извини се веднага и затегли развалините за косата към хранилището. Усмихнах се доволно и взех камшика, най-големият нож, въжетата и една спринцовка за всеки случай.
Сритах вече лежащата на пода Мона, а тя изкрещя спълно гърло.
- Завържи Самър - казах, докато махах покривката от един масивен предмет... Моят любим електрически стол...

Изабел ме изправи от пода, дърпайки ме за косата с доволна усмихвка. Преборих се с желанието си да я ударя, но пък.. тя го направи. Залитнах и се подрях с ръка на стената зад мен.
- Хайде - изсъска ми тя, доближавайки лицето си до моето. - Удари ме - предизвика ме. - Знам, че го искаш..
Играеше си с мен като котка с мишка. Знаеше, че след втората спринцовка, която ми инжиктираха, не можех да я нараня кой знае колко.
Зашлеви ме отново.
- Удари ме! - извика.
Погледнах я безизразно. Но беше само това. Нямаше да я ударя, нямаше да `и доставям удоволствие.
Тя се изсмя.
- Знаех си, че си просто една слабачка.. - огледа ме. - твърде добричка и невинна.. - направо бе завряла лицето си в моето.
- Няма да падна на нивото ти, Изабел - отвърнах ледено през зъби.
Тя се отдръпна трескаво. Ритна ме в стомаха с коляно. Силата на удара ме катурна назад. Вслякох се на пода, опитвайки се да си поема дъх. За пореден път тази вечер (предполагам, че беше вечер; когато дойдох бе започнало да се здрачава) не можех да дишам.
Мъжът дойде до мен и ме издърпа за ръката, повличайки ме към стола.
- Остави ме! - отдръпнах се, но не можах да се отскубна от хватката му.
Той ме завъртя така, че се оказах с гръб към него, стилнал ръката ми.
- Няма смисъл да се бориш - прошепна. - Отпусни се.
Видях как нова усмивка се плъзка по лицето на Изабел и изпитах отново желание да я ударя.
Забих лакът в корема му. Той изсумтя и така силно стисна рамото ми, че ми се прииска да пищя. Обгърна ме с ръцете си, притисна ме здраво към гърдите си и ме обездвижи.
- Махни си ръцете от мен! - извиках.
Можех да усетя дъха по врата си.
Изабел взе още една спринцовка. Интерестно, колко ли имаха? Похитителят ми ме хвана за косата, принуждавайки ме да извия глава, оголвайки врата си. Щяха да ми инжектират поредната гадост.
- Не!
Ударих го с лявата си ръка, но той ме хвана за китката и ме удържа. Можех да се движа, но не можех да се измъкна. Започнах да се смъквам до седнало положение, опитвайки се да избегна иглата, като го карах да се навежда все по-ниско и по-ниско към земята. Свали ме, но все още ме държеше.
Отблъснах го с цялата си сила и той така внезапно ме пусна, че паднах по-гръб. След миг усетих обувката му в корема си. Покрих устата си с ръка, мъчейки се да не пищя. Нямаше. Не, нямаше да им достава това удоволствие.
Беше се надвесил над мен с ледено и гневно изражение, очите му бяха потъмнели. Заговори с толкова горещ и властен глас, че можеше да ме опържи:

- Ще те накълцам кайма! - чу се някъде пред мен. Не ме интересуваше. Исках да умра. Е, ако не, поне да се измънка. Но знаех че вторият вариант мога само да сънувам... И в този ред на мисли едва ли щях да мога да заспя някога вече. Или щях да бъда будена от кошмари или Закъри и Изабел нямаше да ме оставят дори да си затвоя очите.
И тогава намерих прозрение.. Похитителите ми бяха толкова съсредоточени върду другото момиче и завързването й, че бяха оставили мен на страна. За секунда си помислих че мога да избягам, за секунда ми се прииска да живея. Но бе само за секунда... А после реалността се намеси. мръднех ли само с пръстчето на крака си, те щяха да ме усетят. Нямах шанс. А какво беше това огромното? Приличаше на стол. Но срението ми беше толкова замъглено че дори не можех да видя какво му беше специалното.
А дали си заслужаваше да опитам.. въпреки това което ме очакваше, въпреки стола, който в последствие разбрах че беше електрошок.. Трябваше ли да рискувам? Е, така или иначе щях да си го получа... нищо не губех.
Започнах да пълзя.. даже не беше пълзене, а по-скоро влачене по пода. Стиснала здраво зъби, така глупаво вярваща че ще успея, продължавах напред, без да се обръщам. Което беше грешка.
Усетих удара на камшика по гърба си, а последвалият вик беше оглушителен.
- Накарай, малката пачавра да мълчи! - разбеснелият се Закъри не завързал другото момиче за стола, но все още не го беше включил. Подхвърли на Изабел нещо, което не видях. Не исках да виждам какво е. Сигурно нещо от тежката артилерия... Месарският нож...а защо не брадва?
Стиснах здраво очи, молейки се това което ще последва ако ще ме убива да го направи бързо, ако не - да не боли. Което всъщност нямаше как да стане като се има предвид извратеното въображение на Закъри и помощничката му. Но главно на Закъри.

Закъри ми подхвърли голяма ролка тиксо. Веднага хванах Мона и я набутах в един от столовете. Залепих ръцете й, краката й, а накрая поставих едно голямо парче върху устата й. Очевидно наркотика й действаше умопомрачаващо добре и тя въобще не се бореше. Но Самър..тя като че ли беше наследила малко от силата на майка ми..чиято голяма част се намираше в мен. Закъри я блъсна върху електрическия стол и тя силно си удари главата в метала, което я изпрати в несвяст за около минута, досатътчна на Закъри на да завърже ръцете, краката й и шията й с дебелите кожени каиши. В момента в който се събуди, тя започна да се дърпа и извива нагоре - надолу във стола. Не издаваше и звук.
Закъри гледаше ръката си, на която забелязах, че има дълга драскотина. Приближих се бързо и поех ръката му.
-Закъри..добре ли си?
-Момичето ме одра, нищо ми няма. - едва ли не изръмжа строго той към мен, но не понечи да мръдне ръката си. Стрелнах смразяващ поглед към Самър и отново върнах очите си върху дланта на Закъри. Изведнъж, сякаш от нищото мъжът срещу мен се протегна със здравата си ръка и придърпа лицето ми към неговото, за да ме целуне. Насилствена, доминираща, груба целувка. Не беше за първи път, да, бяхме правили и повече от това.
След като ме пусна, Закъри не каза нищо, само се приближи към Самър и с единия пръст на ненаранената си ръка взе малко кръв от раната си. Размаза кръвта си по устните на Сам, като червило, въпреки непрекъснатите й опити да се измъкне. Каишът затегнат около врата й, не й позволяваше да мърда особенно много.

Беше ми писнало това момиче да се върти и извива. Ударих й един шамар, за да я усмиря малко. ПРеместих се зад стола, докато Изабел се приближаваше към Мона. Бях й заръчал да се задоволи с нея, въпреки протестите й че иска Сам.
-Ще ти я оставя за после.. - прошепнах й и се заех да настройвам силата на електрошока на стола. Реших бавно да я подготвям за удара, завъртях копчето на две и натиснах бутона, в момента в който пронизителния писък на Мона, причинен от ножа на Изабел, си изви във въздуха. Тялото на Сам се разтърси от конвулсии и доволно забелязах как едвам се сдържа да сподави вика си. Чу се само тихо скиптене. Увеличих нивото до 3 и отново натиснах бутона. В пълна хармония Изабел проряза Мона още веднъж. Доближих се до ухото на Сам и прошепнах:
-Впечатлен съм..
Натиснах бутона на ниво 5.

Седях на проклетия стол, облегнала глава на облегалката. Мократа предница на потника лепнеше по тялото ми, особено предната част. Закъри, както го бе нарекла Изабел, стоеше и ме наблюдаваше, плъзгайки пръсти по таблото, което бе свързано с шибания стол. Настройваше електрошока сякаш сменяше каналите пред телевизора. В очите му се четеше задоволство.
Приклекна и прошепна в ухото ми:
- Впечатлен съм..
Усмихнах се сурово, но усмивката ми изчезна толкова бързо, колко се и беше появила.
Притиснах глава на облекалката и свих здраво юмруци, за да се подготвя за новата порция болка. Всъщност.. не съществуваше някакъв начин да се подготвя за това, което ми предстоеше.
Пожарът лумна още по-горещ. В гърлото ми заклокочи писък. Исках да умолявам да ме убият, тук и сега. Веднага. Но не можех, защото знаех, че отключех ли челюст, щях да загубя контрол - щя да започна да пищя и да вия, гърчейки се. Направех ли го, всяко самообладание щеше да ме напусне.
Токът, преминал през мен, изгаряше и кожата, и костите ми. Разрушаваше ме. Убиваше ме. Бях готова да вдигна ръце и да разкъсам с нокти гърдите си, да изтръгна сърцето си, за да се спася от мъчението. Но когато конвулсиите разтърсиха тялото ми, не усещах дори ръцете си, не усещах нито един от пръстите си.
С доволна усмивка, Закъри завърташе копчето, увеличавайки болката.
Болката.. гневът.. страхът.. ужасът.. преобръщаха мозакът ми, правеха го на желе. Не издържах, болеше прекалено много. Имах чуството, че се разкъсвах от вътре. Разтворих устни, давейки се в собствената си агония. Писъците на момичето заглухнаха.. След време не чувах нищо. Спусна се мрак. Погълна Закъри, Изабел и Мона и ме остави да плувам сама в тъмното.
Събудих се, което само по себе си беше приятна изненада, но като се замисля.. може би само смъртта можеше да ме избави от седмият кръг на Ада. Премигвах срещу електрическата крушка на тавана. Бях жива и не се намирах завързана за стола. Цели добри вести.
Лежах на студеният под. Не можех да помръдна. Болката беше отшумяла, но все още се усещаше. Благодарение на нея можех да усетя цялото си тяло. Което си беше още един плюс - бях цяла. Поне за сега.
Опитах се да дишам дълбоко и бавно, все още ми беше трудно. Едновременно ми се виеше свят и ми се гадеше.

Болката бе безкрайна. Бе толкова голяма, толкова продължителна. Толкова ... изпепеляваща. Така силна, дори можеше да забравя как се чувствах без нея. Защото тя настъпваше. Завземаше и най-малките клетки в тялото ми. Прокрадваше се сякаш беше изпечен крадец и без нито една охранителна система да я забележи, ме атакуваше. Караше сърцето ми да се свива. Караше главата ми да пулсира. Караше ме да крещя. Изцеждаше сълзите ми и до последната капка. Наелектризираше крайниците ми, пържеше мозъка ми.
Болката бе така везапна. Можех да се опитвам да се подготвя, можех да си внушавам че болката бе само чувство. Да, тя не бе нищо друго. Но същевременно унищожаваше толкова много от мен. Всяваше се като мъгла във всяка гънка на мозъка ми. Трошеше костите ми.
И всичко това бе чувство. Външно единствено вибрациите изразяваха раздиращата агония. Едва ли някой бе в състояние да разбере какво изпитвах.
Освен крещенето, вече почти заглъхнало на фона на първоначалният ужас, смътно долавях доволен смях, раздвижване на въздуха.
- Нима от това те боли? - Закъри се бе завъртял около мен. - Боли ли?
Стиснах здраво челюст, за да не започна да пищя пи прилива на импулси, зареден като от контакт в кръвта ми.
- Изабел... девето ниво.
Звукът от токчетата й, потропващ по масивният под бе последното нещо което чух. А после... Мигнах един път, два пъти. Не усещах нищо. Сведох поглед към ръцете си. Те трепереха неописуемо. Бяха хванали кожени каиши, сякаш аз самата бях озверяла. Някъде назад зад шока слабо, като тънък слой слана нещо ми напомняше защо го правя. Нещо ми казваше че се мъчех. Нещо ме държеше будна.
Защото онази мъгла, причинена от болката се бе спуснала толкова ниско че притискаше клепачите ми, вече притъпяваше сетивата ми.
Не знаех какво е... А после изящният пръст на Изабел докосна най-левият бутон на ръждясало табло. И сетивата се завърнаха...