Старото частно училище

Вдишах дълбоко, издувайки бузите си и издишах шумно.
Добре, хубаво, ако иска да ми казва. Нямаше да го тормозя повече.
Тръснах глава, сякаш можех да прогоня мрачното настроение, оглеждайки посоката, в която бяхме поели. Улицити започваха да упостяват, докато съвсем не се мяркаха хора, само аз и Тайлър. И не се и учудвах. Сградите, с изпочупени прозорци и врати, бяха изоставени (очевидно!) на път пред срутване. Улиците бяха замърсени и мрачни, въпреки слънчевия ден. Полъхваше студен вятър, от който те побиваха тръпки, сякаш някой пускаше ледено кубче да се плъзне по гърба ти.
Настъпих нещо чупливо, което се струпиш под краката ми. Бяха стъкла от бутилка. Вгледах се в избелелия до толкова, че не можеше да се разчете, етекет и попитах:
- Тайлър? Къде отиваме?!
Вдигнах поглед, щом не последва отговор. Той си беше там, продължаваше да върви на някъде без да пророни и дума.
Ядосах се. Каквото и да беше станало, не беше честно да се държи толкова студено. Какво бях виновна аз?! Свих ръце юмруци.
- Тайлър! - извиках след него, но той дори не се спря.
Поколебах се на място.. дали да се върна или не.. но отново тръгнах след Тайлър, без него имаше по-голяма възможност да се загубя, а и не исках да оставам сама в този квартал.

Повдигнах вежда сякаш казвах "Сериозно?".
- Зловещи места, а? - казах, подритвайки някаква хартийка; погледът ми обходи сградите. - Е, това определено оглавява класациите..
Не се засмях. Истината е, че ме побиваха тръпки от това място - изобщо от целия квартал - и исках да си ходя.
Тайлър ме гледаше изпитателно, така сякаш очакваше да избягам. Но аз си стоях на място, скръстила ръце. Сега беше мой ред да се цупя. Може би се държах като десет годишно момиченце, но не ми пукаше как изглежда отстрани. Та аз дори не знаех какво става! И това беше непоносимо - да си в неведение.
Бяхме се спрели пред някаква сграда.. Огледах се и видях, че на табелката на някогашния вход пишеш 24.

- Е, ще влизаме ли? - попита.
- Не - казах бавно и скръстих ръце на кръста.
Въпреки сериозното изражение, учите му бяха.. жални сякаш ме умоляваха да вляза в проклетата сграда, сякаш беше на живот и смърт. Какво толкова имаше вътре? Лампата на Аладин?!
- Пъзла такава - опитът му да се засмее беше неуспешен.
- Искам да си ходя, Тайлър!
Не исках да се държа като разглезено момиченце, но много добре знаех (предполагам и той) че няма да мога да се върна вкъщи сама. Поне не в следващите няколко часа. Погледнах го тъпо.
- Хайде.. можеш.. да.. ми имаш.. доверие.. - подбираше думите си много внимателно, предпазливо. Погледът му стана виновен.
Изпъшках.
- Добре, хубаво - завъртях очи. - Хайде, че да се свършва - промърморих.

П.П; Сори, че се забавих толкова.

Проверих врата (въпреки вече да знаех, че е заключена), защото не можах да се сдържа. Същата нужда те кара да блъскаш по куфара си, когато си оставиш ключовете си вътре. Бях се оказала от погрешната страна на вратата.
Изкрещях, за пореден път:
- Тайлър!
Заблъсках отново по вратата, задърпах дръжката - всичко, което можех и което бях направила преди малко. Беше безполезно. Нямаше да се измъкна. Ритнах вратата и изпищях:
- Проклятие!
Смехът на непознатия мъж се разнесе зад мен. Обърнах се бавно.
- Какво искаш?! Какво, по дяволите, става тук?! - защо си мислех, че отговорът няма да ми хареса.. - Искам да се прибера!
Той отново се изсмя подигравателно и ме погледа.
- Страхувам се, че това няма да стане - усмивката на лицето му беше самодоволна и ме гледаше така, както хищникът - жертвата си.
Плъзнах се бавно по врата без да откъсвам очи от мъжа пред себе си. Сдържах дъха си, някаква буца беше заседнала в гърлото ми. Страхът ме завладя, обливаше ме като студен душ. Преборих се с желанието си да изпищя.
- Ела - каза, в другия край на стаята. В ирисите му се четяха игриви пламъчета.
Преглътнах с усилие.
- Нямам такова намерение - не помръднах.

Хванах с длан пулсиращата си буза, отстъпвайки крачка назад, но гърбът ми се удари във вратата. Бях приклещена тук, в проклетата стая като в капан. Нямаше къде да избягам, а и се съмнявах, че ще мога, дори и да имах такава възможност. Притиснах се във вратата, сякаш можех да мина през нея, извърнала лице от непознатия.
- Правило номер две - продължи той. - Въпросите задавам аз. Но понеже съм добра душа - ехидно се засмя -, а ти си ми почетен гост, както вече споменах, ще ти отговоря на един въпрос.
Опитвах се не да гледам малката му играчка, която прехвърляше от ръка на ръка.
- Тайлър работи за мен. Не ти ли е казал? - по гласа му можех да се обзаложа, че се забавлява.. дори и по този извратен начин.
Погледнах го объркано.
- Да работи за теб?
Той отново се изсмя.
- Изглежда не е споделил с теб.
Не! Не, това не можеше да бъде вярно! Не исках да е вярно!
- Защо мислиш, че те заключи и остави тук?
Поклатих глава, отказвайки да приема истината. Бях се оказала глупачка! Глупачка! Защото всичко е било лъжа! През цялото време! Защото ме е използвал! Защото му се доверих! Беше ме вкарал в леглото си, а после ме беше зарязал тук, за да може приятелчето му да ме довърши ли?! Усмихнах се без никакъв хумор. Колко наивна съм била!
Мъжът се приближи, скъсяваше разстоянието по между ни.
Гневът се лееше в мен, чист и остър като нож.
Но.. имаше само едно нещо, което не разбирах.
- А Изабел? - свалих ръка от лицето си и го погледнах. - И тя ли е твоя марионетка? - попитах гневно, нарушавайки едно от правилата му. Може би щях да си изпатя, заради това - в което бях сигурна - но нали правилата са за това? Да се нарушават.

П.П: Сам знае за Изабел, понеже Тайлър и е казал, че са нещо като колеги. ;д Не знаех как да го вмъкна.

Просто трябваше да се опитам да отворя заключената врата. Да я поблъскам, да поровя в ключалката - като че ли знаех как да се оправям с ключалки.
Чух писукането на телефон и обърнах глава. Видях как похитителят ми бе насочил вниманието си към GMS-са в ръката си. Завъртях очи. АЛОО! Тук ще ме торизират, а те си пишат СМС-си! Чудесно, хайде, и аз да извадя моя за да се присъединя, а?
Чакай, имам телефон! Телефон! Можех да го използвам! Как не се сетих по-рано? Всъщност, и да бях нямаше как да се обадя на когото и да е било. Да вдигна пръст във въздуха за пауза и да звънна на полицията "Ало, туко-що бях отвечена, а дори не знам къде съм!" и след като приключа "Готова съм, та.. да продължаваме?".. Трябваше ми друг план. Поне за сега.
Огледах стаята и забелязах нещо желязно да проблясва в едно открехнато чекмедже. Приближих се и взех предмета. Страхотно, нож! Още един! Сигурно се беше оборудвал навсякъде, че да има под ръка.
Знаех как да използвам нож. Е, добре де, малките ми упражения бяха с джобно ножче, но все пак се брои, нали? Надявам се.
Измъкнах го, хванала за острието.
- Не обичам да вземат вещите ми! - изръмжа гневно мъжа.
Когато се извъртях, търсейки го с очи, той светкавично се беше появил пред мен. Дръпна ножа от ръката ми, порязвайки дланта ми.
Изохках. За миг болката беше остра и не приятна, но стана поносима.
Той ме гледаше гневно, сякаш бях преминала границата. Май от мен се очакваше да стоя кротко и мирно като някое пале, а? Е, да, ама нямаше да си подсвирквам с уста, докато ме убиват!
Той отново ме удари като за наказание, предполагам. Олюлях се назад и се подпрях на шкафа зад мен, леко приведена. Ясно, схванах. Ако не следвах правилата му, щеше да свърши с мен по-бързо от колкото бе планирал.. или пък щеше да ме измъчва. Няма да се учуда с извратеното му чуство за хумор.
Явно беше очаквал след втория шамар да съм си научила урока, защото когато посегнах към ръцете му и - КАТО ПО ЧУДО с моята непохватност! - успях да си върна ножа, този път хванала го за дръжката. Насочих го към него, а той процеди през зъби:
- Ти или си много смела, или много глупава.
Усмихнах му се сладко, въпреки ужасяващият си страх. Имах чуството, че сърцето ми ще изкочи.
Играех си с огъня и не знам защо, но бях сигурна, че шамарите бяха най-малкото, което ще ми направи тази вечер.

Явно не бях единствената му жертва, ако съдех по крясъците му срещу телефона. Бях сбъркала, беше много по-опасен от колкото си мислех, и въпреки това не можах да се сдържа.
- Прасе! - извиках, привличайки вниманието му.
Това беше грешка! Не трябваше да си навличам допълнително гнева му, вече бях загазила достатъчно.
Той извади нещо, което в първия момент не можех да разпозная, но после ужасено осъзнах, че това е камшик. О, Господи!
- Имаш много да учиш.. - отбеляза, а гневните нотки още се долавяха в гласа му.
- Не - притиснах се в ъгъла, опитвайки се да се отдалеча, но беше невъзможно. - Моля те!
- Какво? Толкова бързо ли те пречупих? Та аз дори не съм започнал.. - усмихна се арогантно.
Свих се, вдигайки ръце, сякаш можех да се предпазя. Е, не можех. Усетих ужасяваща болка, когато замахна и ме удари.
- Спри! - измолих се, но той не спря.
Усетих нов удар.
- Събличай се! - заповяда.
- Какво?! - вдигнах насълзени очи.
- Събличай се! - повтори по-силно.
Послушах го и с треперещи ръце разкопчах суитчъра си, но дори не дочака да го пусна на земята, когато отново ме удари.
Този път изпищях, но покрих устата си с ръка. Буквално се бях свила като някоя мишка.
Чух вратата да се отваря и затваря. Не помръднах.

Болката беше остра. Не можех да дишам. Лежах по корем, свита и заровила глава в окървавените си ръце, пъшках и преглъщах тежко. Не можех да сдържам сълзите си. Постепенно болката избледняваше до остро пронизване, но след всеки нов удар се засилваше. Въздухът пареше, когато вдишвах. Гърдите ми бяха стегнати, не можех да дишам. Сърцето ми подскачаше в гърлото толкова силно, че чувах само как кръвта пулсира в главата ми. Исках да избягам, да се втурна, да пищя.. но не можех. Молех се това да е кошмар, много реален кошмар, но не беше!
Чух свистенето на въздуха и след миг нова силна пареща болка малко под мишницата ме прониза. Изпищях! Не можех да избягам, но можех да пищя. Усещах как кръвта ми - дори и малко - се напояваше в потника, с който се бях навлякла.
- Забави се - изсъска мъчителя ми.
Едва няколко секунди ми отнеха да разбера, че не говори на мен.
- Не, не, не, не - замоли се женски глас, но беше толкова тих, че се зачудих дали не си въобразявам.
Чух удрянето на камшик и се стегнах в очакване на болката да ме връхлети, но такава не последва.
Явно момичето го беше отнесло този път. Исках да `и помогна, но не можех да помръдна.
- Не, моля те! - повтори тя.

Отворих уста и си поех старателно дъх, въздухът засъска и заскимтя в гърлото ми. Давех се с него. Закашлях се и се преборих да го поема.
- Не! - изпищях задавено.
Той изцъка с език и се спря миг преди да ми инжектира течността в спринцовката. Каквото и да беше, знаех, че никак няма да е добре. Покрих главата си с ръце, в очакване мъжът да забие иглата в кожата ми. Чух как се навежда над мен, сърцето ми заби по-бързо.
- Тук съм - обади се познат глас, след това се чу хлопането на врата. - О, какво си имаме тук - изхили се Изабел. Да, тя беше. Страхотно, собствената ми сестра дойде, за да ме измъчва.
- Изабел.. - обърна се към нея непознатият и се отдръпна от мен.
Погледнах към преледнялото момичето до мен и се приближих бавно, без да привличам внимание.
- Добре ли си? - попитах тихо, с надеждата да ме е чула.