Реанимацията

Кафе ... кафе, кафе, кафе, кафе. Да, безспорно имах нужда от подобна доза ободряваща течност, съдържащата кофеин. Иначе, без нея, нищо чудно да ме вземат за член от дружеството на пенсионерите, трайно настанило се в дясното крило на въпросната болница. Не, че имах вид на особено стар човек, но определено щях да придобия поне бледа сянка на изтощението което продължаваше да ме мъчи.
И въпреки всичко.. една чаша кафе не променяше особено светогледа ми. Нито пък факта че едва се държах на крака.
Последните няколко часа, нека кажем около петнадесет - три от които прекарани в крачене насам-натам из улиците на Беривил, търсейки болница, със Сам на ръце... Останалата част ... ами останалата част бяха седем ужасно дълги ... дори не съм сигурен дали могат да се нарекат точно часове, предвид че ги усещах като години, висейки като прани гащи пред умопомрачаващо огромните врати на спешното отделение, и още пет от същият вид крачейки като избит електрон в реанимацията, тайно хвърляйки скришни погледи на Самър с беглата надежда че най-сетне ще реши да се събуди... Да, тези часове бяха безкрайни и уморителни. И физически .. и от психична гледна точка.
И ето ме сега ... Тайлър, метафорично останал без глава, щъкащ нагоред-надолу по етажите на болницата, с чаша горещо нескафе в ръка.
Не знаещ накъде е ляво, накъде е дясно. Сякаш някой бе решил да певърне главата ми в трезор с учудващо труден за познаване код. И сякаш този някой добре си бе поиграл, за да не мога да разгадая шифъра никога през съзнателният си живот.
Определено болничната обстановка ми идваше в повече ... действаше ми депресиращо. Е, в интерес на истината така или иначе не бях цъфнал и възрал, но със сигурност бих бил по-бодър ако основното действие не се разиграваше в градската морга. Така де .. мястото което в повечето случаи пренасочваше към градската морга.
Подпрях пръсти на слепоочията си, леко натискайки, като сам не си вярвах че бабините деветини от подобен род намаляват главоболието. Е, аз си копнеех за неизменният Аспирин.
Още нещо, подсказващо че моя милост не бе на себе си. Та аз се намирах в море от Аспирини и неговите събратя ...
Като се замисля, обаче, не ми трябваше просто Аспирин, а нещо много по силно, което би могло да ме приспи до .. нека кажем Коледа.
Преумората злорадо кършеше пръсти, цъклейки очи в лицето ми сякаш с думите "аз съм велико нещо и няма да се оттървеш от мен току-така".
Ала истината не беше за пренебрегване... Не бе само преумората, главоболието ... имаше толкова повече, та так ми се завиваше свят. Тези на пръв поглед безобидни неща бяха допълнени с вредители от калибъра на световното господство. Или поне господство над мен. Вина .. и едно такова ... такова .. отвратително нещо, заради което не мога да погледна Сам в очите.
Онова "щрак" което винаги бях подготвен да чувам, влизайки в нечия стая така и не се появи. Проклетите болнични врати .. не бяха точно врати. По-скоро твърди пердета. И особено добре спомагащи за умственият брътвеж, развиващ своята унищожителна дейност, необезпокояван в и без това празната ми глава.
Та .. не чувайки онова "щрак" и обсебен от извратени мисли, така и не бях успял да разбера кога, за бога, съм се озовал отново в реанимацията. При Сам.
Която по една ей такава хилеща се случайност бе будна, свила устни в противоречива гримаса и с едни пълни с въпроси и упреци очи...
- Аз .. отивам до тоалетната - момичето, което помнех от многобройните срещи със Закъри и което бях помолил да ме замести в зяпането на бясната ми приятелка /вече не/, бързо се изниза към коридора.
Исках да ѝ извикам да почака, да не ме оставя сам, защото гледайки Сам в очите може да се самозапаля, ала от устните ми не излезе и звук.