Сградата на Полицейското управление

"Кажи на полицията". "Не не им казвай, ще си изпатиш"."Отвоти си устата" , "не, затваряй си човката" В главата ми беше ринг. Едната страна - бореше се да изпея всичко пред първият човек който ми попадне, най-добре на полицай. Другата беше разумната част - твърдеше че трябва да си държа езика зад зъбите, иначе най-вероятно щях да остана без такъв. Защото бях убедена че закъри ще разбере.
Първоначално никоя от двете позиции не водеше. Но като че ли "устатницата" взе преднина. Преди да се усетя бях награбила якето си и хвръкнала към участъка, без дори да си дам шанс за противоречене.
Спряла се пред кабинета на шерифа, замръзнала на място, започнах да осъзнавам какво бях тръгнала да правя и как за малко сама да си надяна бесилото.
По-силно от колкото е нужно, а може би не, удари дланта си в челото. Каква глупачка бях. Това може би беше най-голямата простития изникнвала в ума ми някога.
Флегматично и бавно се врътнах и без да имам каква да е ориентация тръгнах по един от коридорите. След минути, може би по-късно от колкото трябваше, разбрах накъде се бях запътила- килиите.

ПП: Сори, стана много смотано

Беше странно. Хората в килиите (не бих ги нарекла затворници, поне все още не бяха такива) ме зяпаха опулено, каращо ме да се чувствам като плашило. Някои от тях човъркаха във ключалките, други се излежаваха трети ... Ами трети се опитваха да подкупят надзирателите.
Беше смешно да гледам как размахват пари (не се знае фалшиви или не) напред назад с надеждата да убедят непоклатимият полицай. Неполкатим.... засега.
Пристъпих още малко напред, без да откъсвам поглед от сцената, която се разиграваше пред очите ми в момента.

Полицайката ме доведе в управлението. Погледнах го отвън. Вкара ме в някакъв кабинет, сигурно нейният. На бюрото имаше табелка, на която пишеше "Следовател Моника Лорънс". Засмях се.. че малката беше следователка на всичкото отгоре.
-Ууу.. кабинет, а? Досието ли ще ми прегледаш - започнах да я занасям. Дотегна ми от белезниците. Беше само въпрос на време кога наистина ще ми омръзне да се правя на заложник и да ги махна.. а аз знаех някои трикове. Имах опит вече. Седнах на въртящия се стол и качих крака върху бюрото, а Моника ме изгледа кръвнишки.
-Опа.. да не беше това твоето място - засмях се.

Засмях се наум. Значи все пак множеството подкопи си струваха. Поне не бяха внесли всичко, което бях извършил, а то беше.. доста. Едва ли сладураната щеше да реагира така. Откопча ми белезниците.
-Да ти целувам ли подметките за добротата ти - казах иронично и завъртях очи, като се подпрях на стената.
-Сладурано, още си малка и наивна и не явно не си се срещала лице в лице с престъпността, да не говорим пък за мафиотските босове. - започнах да говоря с равен тон без да я поглеждам.
-Да не мислиш че съм се занимавал само с дроба.. ако това си мислиш, то тогава колкото и да не искам да го призная, си глупава - засмях се.
-Има едно нещо, наречено пари и както обичам да казвам.. "Да живее корупцията!" - казах накрая и я погледнах. Много ясно че нямаше да оставя предишните полицаи да внесат в досието ми всички обвинения, затова се разбрахме да им "даря пари".. като благотворителност, само че единствено те и аз знаехме. За благодарност в досието ми бяха внесени само малките.. да ги наречем изцепки.

"Следовател Моника Лорънс" прочетох отново на бюрото й и се сетих нещо. Засмях се на думите й, въпреки че се опитах да не го правя.
-Търсиш убииците на родителите си нали - отсякох без да се замисля, а тя ме погледна учудено. Каква ирония беше, че знаех кои са. Тръгнах към вратата.
-А сегаа.. - казах и натиснах дръжката на вратата.
-.. каза че мога да си вървя - доизказах се и вече почти бях излязъл от стаята. Имаше два варианта. Да ме спре и да ме попита за родителите си или да ме остави да си тръгна. Какъв късмет имаше като попадна на мен. Знаех такива неща около убииството на майка й и баща й, за които не е предполагала. Въпросът беше дали ще ме попита.. и дали ще й кажа.

-Я по-полека малката! - почти извиках, но се сдържах.
-Искаш ли да разбереш нещо или не? - попитах я, а тя кинаше енергично с глава.
-Тогава ме остави на мира по дяволите. Не съм ги убил аз! А и ми омръзнаха твоите опити да ми направиш нещо - казах. Вече говорих уравновесено, но тя все още ме държеше до стената.
-Е? Ти решаваш. Ще ме пуснеш ли по дялолите! Или всичко което знам си остава за мен!

Придърпах един стол до нея.
-Чувала ли си за.. как точно да ти обясна.. някои просто го наричаха "Американския Кръстник" - попитах я, а тя поклати глава. Въздъхнах. Щеше да е по-трудно отколкото си мислех.
-Ами той ги уби.. и двамата - казах, а тя ме погледна леко разстроено.
-Аз му бях дясната ръка, знаех всичко което вършеше. Но с убииството нямам нищо общо. Когато отидох в мафиотската му група тя не беше много голяма, но за сметка на това въртеше на малкия си пръст целия Ню Йорк, изобщо целия щат, че и повече. Тогава много говореше за това колко бил доволен че преди време очистил семейство Лорънс. - казах и погледнах Моника.
-Знам кои са му били съучастници, знам кога ги е убил.. зная всичко за смъртта на родителите ти. Между другото колкото и да си ядосана, вече не можеш да го убиеш, малко те изпреварих - казах и я погалих по касата.
-Ако искаш да знаеш нещо повече, попитай нещо конкретно. Аз мога иначе да ти говоря с часове.

Обърнах се към нея и я погледнах.
-Боже, с теб да го е страх човек да говори... много силно викаш - казах без да ми пука изобщо.
-Какво искаш? Нали убиецът на баща ти е мъртъв? Това би трябвало да те радва, мен лично ме радва че го убих, въпреки че ми имаше безгранично доверие... Ноо, това е животът.. първо велик мафиот, после на два метра под земята. - казах и я погледнах.
-Но щом искаш ще си тръгвам - изправих се и тръгнах към вратата.

-Еми сори, малката. Които се доредил - доредил. Нали е мъртъв? - казах и повдигнах рамене. Погледнах я и после отново преместих погледа си към отворената пред мен врата.. после отново към Моника. Божее, мразех да правя това...
-Оххх, добре ли си ? - попитах я, опитвайки се да съм възможно по-любезен. Седнах на един стол в кабинета и погледнах през прозореца.
-Оставам тук.. докато ти мине ядът. - казах и се настаних удобно, като си качих краката на бюрото.

Погледнах я.
-Нямам представа.. ама ако искаш да си ходя? - попитах я а тя съвсем леко поклати глава. Усмихнах се лекоя едва забележимо.
-Е, следователка а? - попитах я.
-На 17, следователка.. добреее - казах и се засмях леко.
-Пък аз на 17.. само простотии вършех.. златни години бяха, тогава убих хмммм.. твоят враг?
- усмихнах се самодоволно при мисълта.

-Не.. приеми го катоо.. тайна - казах и и намигнах. Приближих се към нея и казах тихо.
-А ти пазиш тайни нали - говорех докато продължавах да вървя към нея докато накрая не се опря в стената.
-Е? Тайна е нали.. само между нас двамата.

-Само ще си помислиш. - повдигнах вежди.
-Хайде не се прави, малката, знам че ще си мълчиш - казах на ухото и.
-А и ти знаеш че няма и думичка да кажеш - казах и докоснах устните и с пръст.
-Знаем че от тези прекрастни устни няма и думичка да се отрони.