В двора

Завода беше толкова магнетично място. Тъмно, прашно, изоставено - точно като за мен. Имах около още час да се срещна със Закъри. Острото почукване на токовете ми по разнебитените плочки на коридора отекваха из цялата сграда. Спомних си за първият път, когато Закъри ме беше завел тук. Тогава още ме обучаваше за последовател. Жертвата беше някъкъв мъж на около 45 години. Показа ми как да използвам инструментите му, скрити в таен шкаф в стената. Мъжът вече беше мъртъв, когато свършихме. Тогава за първи път изпитах някакво привличане към него. Беше страшно секси мъж, не можеше да му се отрече. Всеки път когато оставаха насаме изпитвах странно привличане и въодушевление.
Бях се подпряла на един от вътрешните зидове и се усмихнах. Забелязах на земята труп на мишка. Потритнах го с тока на обувката си и отново се замислих за Закъри. Но чужди стъпки прекъснаха мислите.

Полицайка.
Надянах физиономия на искренна уплаха и я погледнах.
-Ам..просто тук е спокойно.-не продължаваше да сваля пистолета.
-Ъм..-постарах се устната ми да потрепери-може ли да го махнете?

П.п. сори, че е мъничко, обаче ям

-Не. Естествено, знам историите. Но пък нямам какво да губя. - продължавах да гледам леко заблудена овца.Имах чувството, че не ми вярва особенно, но какво ми пукаше. Човек не можеше ли да остане насаме за малко в тоя град?
-Ти си полицайка, нали?
Тя кимна утвърдително.
-Какво е станало с онова момиче..Карли? - говорех със страх в гласа.

Полагах неимоверни усили, за да запазя самообладание и да не запратя някой нещастен, случайно лежащ на земята камък по нечий перваз. Какъв глупак само бях.
Но странно. Все същото се случваше през повечето време, ако гледаме по-глобално на нещата. И аз, сякаш точно напук, никога не си вземах поука , а последствията ставаха все по-тежки всеки път.
Усещах дланите си свити в юмруци. Дори нямах представа кого искам да набия - себе си .. Закъри .. Изабел .. или някой от другите последователи. Било то случайно минаващ човек.
Но все пак фактите не бяха за пренебрегване. Сам си бях виновен.
Крачките ми ставаха все по-забързани и нетърпеливи, сякаш копнеещи да ме разкарат от обсега на на зловещите писъци, които все още се носеха наоколо.

Завода ... Да .. Тук щях да се закопая, докато не забравя случилото се. Ако го забравех.
Сякаш онова отвратително чувство, вина и .. прокълнатост ме следваха по петите, без да ме оставят и за миг. Все едно самият Дявол ги бе наел за да ме разяждат вътрешно.
Пред погледа ми се изпречи нечие окървавено тяло, някак безжизнено проснато на студената земя. Трябваше ми само миг, за да разбера че не бе просто "тяло".
Мускулите ми се напрегнаха, а на мен ми трябваше само още една капка, спомагаща чашата на търпението ми да прелее.
Преглътнах тежко и коленичих до момичето. Внимателно я хванах за рамото, знаейки какво ще видя щом я обърна.
- Сам

Трябваше да знам. И в никакъв случай не биваше да я оставям при онзи канален плъх. Той я бе потрошил! И колкото и да исках вината падаше не върху неговите плещи, а право върху моите и то с неимоверна тежест.
- Няма да те нараня - промърморих с изтощен глас, от който сякаш бликаше безсилие. Но така беше. Безсилен бях. И както казват мъдреците "Каквото човек сам си го направи, никой не може да му го направи"...
Колкото и да убеждавах Самър че съм невинен и принуден да постъпя така, а аз определено нямаше да го направя, сам за себе си знаех че бях един пъзливец. Защото ако съумеех да наглася нещата и да се изправя срещу Закъри сега Сам нямаше да прилича на окървавена боксова круша.
Тя едва мърдаше крайници, и то в неуспешни опити да се защити ... от мен. Бе толкова слаба, със засъхнали сълзи по лицето и разкъсани дрехи че ми се искаше аз да бях там вмесо нея.
Стиснах зъби, борейки се със себе си, миг след което преметнах едната й длан зад врата си и я вдигнах на ръце.
Не знаех какво върша ... просто трябваше да й помогна някак. Като някаква микро компенсация за мен самия. Не че щеше да промени нещата особено много, но имах нужда да знам че е добре.