Къщата на Изабел

Още не моижех да повярвам, че упях да се измъкна. Или по скоро че ме пусна... Как изобщо? Добре, щом ще ме пуска защо ме заключи там? Ама този човек определено си беше психопат и то от класа... И да се надяваме повече да не ми се мярка...
Той не бе споменал нищо за "ако кажеш на някого ще те убия". Дори не го беше загатнал.. И който и да беше на мое място може би щеше се да втурне към полицейският участък и да изпее всичко. Само дето точно това, че не ме беше заплашил по никакъв начин, ме изплаши най-много. Защото, бях убедена, че ако тръгна да приказвам надлъж и нашир ще се простя със жалкото си съществуване по скоро от колкото някога съм си представяла... Така че най-добре да забравя и да се моля нищо подобно да не ми се случва отново..
С максимално бърза крачка се засилих към новият си дом, квартирата която бях наела преди няколко дни... Там, може би щях да съм в безопасност...

* * *

Бързах да подредя нещата си, или въобще цялата къща. Хазяйката ми се прибираше. Не беше споменала къде отива, но когато за първи път дойдох тук, си казахме само няколко думи и нищо повече. Затова сега трябваше да се подготвя, все пак щяхме да обсъждаме престоя ми, цената и други. Шетането насам-натам ми помагаше да не се сещам за инцидента ми преди няколко дни и за Закъри. Просто ме оттърсваше от лошите мисли, като ги заместваше с неща от сорта: Да почистя праха, Тези цветя трябва да се полеят. И подобни простотии...

Отключих вратата, и веднага видях чантите на новата ми съквартиранта в коридора. О, боже! Защо въобще се бях съгласила на това. Живеех си сама перфектно! Но естествено, когато Закъри ме накара да я държа под око, нямах абсолютно никакъв избор. Въздъхнах шумно и влязох. Заварих я да седи и да се опитва да почисти абсолютно всяка повърхност в къщата.
-Кхъм..здравей!
-О! Здрасти..
Секунда мълчание.
-Какво правиш?!

- Аз ли? - изтърсих...
- Да виждаш някой друг в тази стая - завъртя очи тя и се прозя. Определено й беше досадно да ми говори за очевидни неща.
- Оу, ами аз ... почиствам - повдигнах вежда и се изправих...
- Ами то си е чисто - категорично отсече, после врътна гръб тип "къде сте вие, къде съм аз" и се запъти нанякъде...

Докато си събувах обувките се провикнах:
- Можеш да си качиш чантите в стаята, втората в ляво по коридора на втория етаж. И зарежи чистенето. Хвърлих якето си на закачалката и отново влязох в кухнята. Тя си взе чантите и се изнесе нагоре.
Отворих хладилника и си извадих спагети..набутах ги в микровълновата и завъртях копчето.

Да... новата ми хазяйка определено не беше от най-дружелюбните. Май нямаше да намеря общ език с нея, или поне така ми се струваше... Със 100 мъки затътрих куфарите към стаята си, без, разбира се, да очаквам някаква помощ.
- Ключът ти е на нощното шкафче - провикна се отдолу Изабел...

Бавно бутнах вратата, наблюдавайки как Мона пуска чантите си на земята и оглежда стаята преценяваща.
-Изабел..-провикна се колебливо. - Тук няма никакъв ключ! - обърна се и ме видя. Ужаса веднага се прочете в очите й. Разшириха се.
-Това ли търсиш? - показах й ключа в ръката си
-Какво правиш тук? Какво искаш? - очите й шареха във всички посоки, търсейки изход.
-Дойдох да взема това, което е мое. - блъснах върху леглото. Наведох се над нея, хващайки ръцете й над главата.
-Бяхме започнали нещо преди да те пусна.

Как? Ама какво? Защо? По дяволите...
Тъкмо си помислих че ще ме остави намира а то ... Боже!
- Чумата да те тръшне дано! - изплюх му в лицето, без да сдържам гнева си, щом нямаше да ми се размине, поне щях да се навикам наволя...
- Хммм - заби поглед в очите ми, което ме накара да ги отклоня. Беше толкова противно да го гледам, че просто нямаше накъде повече... - имаш доста избухлив характер, това е добре, но изключение са случаите в които присъствам и аз - рязкото повишаване на тон ме накара да настрихна. - Знаеш процедурата, нали , мила - отново сладко като мед той заговори...

-Какво става, когато се държиш зле?
Тя само седеше и мълчеше ядно.
-Какво се случва? - изсъсках й отново.
-Удряш ме. - най-накрая ми отговори тя.
-Точно така.. - усмихнах се приятелски. Обърнах я по гръб и се седнах върху кръста й, плъзгайки ръка по дупето й.
-На защо този път не те удрям другаде - попитах я нежно в ухото.

Ръката му се спусна по задника ми и ме накара да скръцна със зъби. Как мразех този човекк... Ъххх!
- Откъде да знам защо, не съм наясно с извратените ти мисли и мотиви - изкресках отново. Дръж си езика зад зъбите, дявол те взел! Да, не можех да се сдържам. Осъзнах се прекалено късно, секунди преди да усетя ледената длан на Закъри, свиваща се около шията ми.
- Май не бях достатъчно ясен - стисна здраво той, като предизвика задушаващата болка...

-Май не бях достатъчно ясен! - стиснах шията й силно, чувствайки тялото й под мен да се стяга от болката.
-Какви са правилата?
Момичето не отговаряше, гърчеща се под мен.
-Какви са правилата?
-Задушавам се..- успя да промълви тя, а аз въздъхнах тежко и пуснах шията й.
След това издърпах тениската й, хвърляйки я встрани и запушвайки с ръка устата й, за да потуша вика й.

Изруд нещастен! Като ще ме убива да го прави по бързо, защо си губеше времето с изнасилване? Да ме убие, а после най спокойно да отиде при някоя проститутка, да я изчука и да убие и нея... какво толкова? защо ме подлагаше на това, дявол го взел? Разни мисли подскачаха из главата ми, без да мога да ги спра. Но те като че ли бяха странични. Сега главното бе: По дяволите, разкарай сеее!
И колкото и да исках да крещя, а определено го исках много, дланта му спираше всеки възможен звук, който бих издала. За това пък очите ми си бяха открити и скоро ръката на Закъри подгизна в солени сълзи.
Да, винаги съм мислела че съм силна. Винаги съм се надявала че ще бъда такава. Но изглежда това сега не важеше... Всъщност не би важило за никого в моето положение...
Махай се! Исках да му извикам. Исках да го ударя, да му издера очите... Ръцете му се плъзгаха по вече голото ми тяло и предизвикваха отвратителна тръпка на срам във стомаха ми. Така исках да се махна... Само дето никой не ме питаше мен какво искам...

- Шшшт - прошенах на милиметри от ухото й - стига... Никой няма да те чуе, нали. Спри, няма смисъл - заувещавах я аз, с надеждата че ще спре да квичи и да се мята. Погледнах стого в очите й за секунда, сякаш за да потвърдя думите си.
Предпазливо отдръпнах ръката си от устните й, но без да я отстранявам напълно. Очевидно обаче момичето не разбираше от дума. Зашлевих я, отново, изглежда само това можеше да я накара да млъкне. Възможно най бързо бръкнах в нощното шкафче на Изабел. Там вместо да има разни гримове и тоалетни принадлежности, търпеливо ме чакаха тиксо и ножица. Отрязах малко по-дълъга от нужното част от тиксото и след секунди то вече беше върху устните на Мона.
Следващият артикул в моята изложба беше рибарска корда, тънка, но достатъчно здрава да за държи опърничевите на място.
Мълчаливите крясъци на момичето не успяха да ме трогнат, нито сълзите й които не спираха. Даже така го правеше още по интересно. Харесваше ми да я гледам как се мъчи, как се мъчи заради мен. Допълнително удоволствие беше да усещам настръхналата й кожа под моята и нейното треперене.
Прокарах устни по врата й, после по раменете... Кордата май не беше достатъчно ефикасна, за да спре мятанията на Мона, затова се наложи да седна отгоре й ...

Да... бях обречена и нищо и никой не можеше да ме спаси. Дори самосъжалението не успяваше да ме успокои.. Просто бях заклещена в своя гроб и край. До тук. Е, може би греша. Нека се изразя правилно: дотук бяхме със опитите за нормален живот. От тук насетне вероятно оставаха само черни дни.. А и кой знае. Закъри беше убиец, беше изнасилвач. Нямаше да се изненадам ако се занимаваше и с трафик на хора. Но какъвто и да беше той всъщност, каквото и да го беше накарало да прави това, едно бе ясно: беше решил да прави нещо и нямаше да се откаже докато не го приключи напълно.
Бе отпуснал цялата си тежест върху мен, едва дишах. Кислородът влизаше на пресекулки през носа ми.. Замигах на парцали, за да прогоня влагата от очите си, понеже тя ми пречеше да виждам как някакъв психопат ме съсипва...

Позата ми перфектно разкриваше цялото й тяло пред мен. Премахнах дрехите й с едно движение. Тя затвори очите си и прехапа устна...приятни тръпки минаха през корема ми. Разкопчах ризата си, хвърляйки я настрани. Плъзнах ръце по тялото и прошепнах в ухото й:
-Толкова много ще се забавляваме..- изсмях се...

Май не е нужно да говоря повече... Даже не знам дали има смисъл да живея, предвид всичко което ми се случи досега.
Вероятно на всички вас ви е пределно ясна цялата ситуация. И въпреки че много обичам да се самосъжалявам, май ще го избегна този път. Безмислено е.

Дори не смеех да отворя очи. От една страна, защото адски ме боляха, подпухнали от плач, от друга страна просто нямах достатъчен кураж за да видя щетите. Предпочитах да стоя така и да не давам вид че съм жива. Не че се чувствах такава, но това си е лично мое разбиране...
Не бях усетила как нощта бе заменена от слънчев топъл ден, пълната противоположност на настроението ми. Ярката слънчева светлина гъделичкаше клепачите ми, принуждаваща ме да ги отворя... колкото и да не желаех.
Позната, но все пак малко променена гледка се разкри пред мен. Позната, защото никога нямаше да забравя това място, щях да го мразя докато свят светува. Променена - заради светлината в стаята всичко бе придобило някак си по успокояващо излъчване, но все пак ми се гадеше от него...
Преместих мъчно поглед в ляво, после в дясно, но помещението бе пусто. Бяхме само аз и психозата ми...
Въздъхнах тежко и тъгнах да се изправям. Не успях. Нечии студени ръце се свиха като менгеме около раменете ми.
Замръзнах. Косъмчетата по ръцете ми започнаха да създават впечатлението че съм бръкнала в контакта, до такава степен бях настръхнала.
- Къде си мислиш че отиваш? - суровият глас затрептя някъде до ухото ми, след което едната му ръка, залази по шията ми.
- Моля те! Не повече - проплаках изтерично, без да усещам че нарушавах правилата му. тези, които повтаряше постоянно. Постоянно. Бях ги запомнила до толкова, че на сън да ме бутнат ще ги изрецитирам като първолак.
- Защо? Нима не беше хубаво? - продължи той.
Ако бях предишната Мона щях да му се изплюя в лицето и да му кажа : Задник, мухъл нещастен!
Проблема е че не бях предишната Мона. Тя Си Отиде.И едва ли ще се върне някога. След това което се беше случило, просто щях да се надявам да оцелея, независимо по какъв начин, просто трябваше да се приспособя!
- Отговори ми - просъска в ухото ми, като проследи контура му с устни.
Прехапах здраво устна, в желанието си да не изръся нещо, което не трябва...
- Да... - казах едва чуто, почти сдържайки напиращите сълзи.
- Точно така... - погали косата ми, все едно бях послушно детенце. - Ще видиш, ще запоне да ти харесва...
После неочаквано стана горе, с иненада забелязах че беше със съвсем различни дрехи от тези които помнех. Кога бе успял да се преоблече? А може би тук, в къщата на Изабел имаше.
И да, забравих да спомена прозрението си. Изабел работеше за него. Снощи, между онези ужасни минути тя се провикна от долу, каза му нещо, което в момента нямам сили да си спомня.

Закъри ми подхвърли нещо от шкафа на Изабел. Чифт бикини, тениска и едни къси панталонки. Подхвърли ги към мен, като ги улових без проблем.
Не можех да скрия изненадата си, а кам ли благорнастта си. май наитина имаше Бог!
- Сега - занарежда закъри - Ти ще живееш тук. Няма да мърдаш никъде. Няма да казваш на полицията. Няма да казваш на никого!!! Ясно ли е? - заплахата ярко прозираше в гласа му и ме накара да се вцепеня. - Ясно ли е?
- Да - прошепнах тихо
- Скоро ще мина да те проверя. И бъди сигурна, някой разбере ли за нашата малка тайна ... - той хвана шията ми, но без да затяга хватката си.
Кимнах едва доловимо като освободих вратът си.
- Махай се! - изкрещя ми и ме избута към вратата.
В бързината да се разкарам от този ад едва не се прекатурих по стълбите надолу...

Прекрачих прага на пъкъла, като думите на Закъри все още кънтяха в главата ми: "Ти ще живееш тук. Няма да мърдаш никъде. Няма да казваш на полицията. Няма да казваш на никого!!! Ясно ли е? Скоро ще мина да те проверя. И бъди сигурна, някой разбере ли за нашата малка тайна ... "

Отключих вратата и пристъпих в тъмното, плътно следвана от Себастиян. Къщата ми не беше далече от клуба и ни отне около десетина минути да стигнем. Почувствах се едва ли не длъжна да му предложа питие и едва успявах да скрия това, че проклетата рокля вече ми пречеше. Насочих се към кухнята и го попитах какво иска. Не ми отговори веднага..сякаш беше замислен за нещо. Перфектните му устни оформяха крива усмивка, която не издаваше никаква емоция.

Отне ни много малко време да стигнем. Изабела отиде да донесе нещо за пиене. Огледах наоколо.
Замислих се. За много неща,но главно за тези,които можех да правя сега когато не бях в затвора.
След известно време съзнанието ми отчете,че Изабела ме пита какво искам ,но й отговорих малко по-късно. Отидох при нея и казах:
-Искам теб.
Обвих ръце около нея.

-E..ти определено не си губиш времето - заявих му, нетърпеливо плъзгайки длани по ризата му.
Той разкопча копчетата на късата жилетка, която носех над роклята си и я захвърли настрани. Постави ръцете си точно под косата ми и поднесе устните ми към своите. Личеше си, че и двамата имаме нужда от това, затова побързах да разкопчая копчетата на ризата му и да я сваля, следвайки опънатите му мускули с върховете на пръстите си. Той се зае с ципа н ароклята ми и след секунда и тя се свлече на земята.

Всичко стана много бързо. Дрехите неустено паднаха. Всяка извивка от тялото й ме приканваше,а устните й неудъжримо ме влечаха към себе си.
Притиснах я към себе си. Целунахме се отново и този път проникнах в нея.
Не усетих кога сме свършили.Накрая те просто лежеше на гърдите ми на пода в кухнята,а малко след това и аз съм заспал.

Не бях преценила грешно Себастиян. Беше невероятен в секса. Сутринта се събудих удобно легнала върху гърдите му на пода в кухнята. станах и отидох да си взема душ. Навлякох един потник и къси панталонки и слязох в кухнята. Не смятах, че ще се е събудил, но той ме чакаше седнал гол на плота с чиния пържени яйца.
-Добро утро - поздравих несигурно аз. За първи път ми се случваше някой от мъжете, с които съм преспала да останат и да ми направят закуска.
-Добро да е..-усмихна се и ме огледа критично..-някакси те харесвах повече без тях - и посочи дрешките ми. Засмях се и се приближих, взимайки чинията от ръцете му. Понечих да се отдръпна, той ме спря леко с ръка и ме задържа на мястото ми.

-Добро да е..-усмихнах се ,хвърляйки й преценяващ поглед-някакси те харесвах повече без тях... Посочих дрехите й.Тя се засмя и се приближи взимайки чинията.Може би щеше да се отдръпне но,аз я спрях.
Задържах я на мястото й и и довърших мисълта си:
-Наистина по дяволите..харесваше ми повече без дрехите,но това не означава,че и сега не си изумително секси.
Придърпах я още малко до себе си и я целунах,