Къщата на Джейсън и сестра му

Скоро...

Малко след като напуснах двора на къщата, не можах да сдържа сълзите си. само дето сега бяха предизвикани от някакво подобие на радост или по скоро от шок. Щок от случилото се и шок от изненадата...
Попринцип моето мислене беше такова: Зарежи проблемите, да не ти пука, минало-заминало...
Щях да се опитам да го приложа и сега. Щях да се помъча. Щях да отида някъде, където щях да се разсея и да не мисля. Да забравя че Закъри съществува. А и да, в гроб съм. Нямаше да си отварям устата. Въпреки че не ме беше заплашил с много думи, аз си знаех..

Припкайки посредата на шосето като някоя козичка, погледнах настрани. Погледът ми се отплесна в тази посока. И не след дълго позната врата и веранда се разкриха пред мен... Ама разбира се! Ако не отидех при Джей щях да се срина. Той беше единствената ми роднина.Единственият човек на който можех да се доверя...
С бърза крачка се запъти към вратата. После последваха няколко енергични почуквания по дървената плоскост.

Едва към 4 сутринта бях успял да заспя и то сред хилядито записки и какво ли още не по случая със серийния убиец. Още се чудех как не сме заловили проклетото копеле и дали той беше този, който отвлече 10 годишната ми сестричка, а след това я изнасили и уби?!
Събудих се от почукваниято по вратата и рязко се изправих в леглото тръскайки глава. До сега малката беше беше отворила, но нали беше на гости при приятелка за ноща и вероятно аз бях този, който трябваше да отвори вратата.
Погледа ми се плъзна по татуировката с името на Мелиса в горната част на ръката ми докато си обличах тениска колкото да не се появя по боксерки на вратата.
Въздъхнах тихо.
- Идвам, идвам! - извиках подразнено когато чукането стана настоятелно.
Изпуфтях и прокарах ръце през косата си. Отворих вратата, а пред погледа ми се изпречи Мона.
- Мо... - не успях да изрека името й понеже преди да го направя тя се хвърли в ръцете ми.
Прегърнах я и затворих вратата с крак след нея.
- Хей, всичко наред ли е?

За миг наистина успях да забравя онези неща... Защото се почувствах сигурна. Е, не напълно щом се сетих че скоро трябваше да се върна ...
- Хей, всичко наред ли е? - попита леко сънено, като не ме пускаше.
- Да, напълно - опитах се да звуча интусиазирано. Като се има предвид че като малка много ми се отдаваше да крия лошите си оценки, се надявах тази ми дарба да се е запазила. Беше малко трудно все пак, имах недостатъка щом се видя с някоя роднина да заповам да рева. Но това на страна.
Винаги когато виждах Джей, се сещах за Мелиса. И затова как той я обожаваше, как обожава и двете си сестри. Няма да забравя вината, изписана на лицето му в онзи ден...
А дали Закъри бе този който бе съсипал Мел? Едно гласче се обади в главата ми.

Биваше я за актриса, но беше забравила, че покрай сестрите ми никой не можеше да ме излъже. Отлично знаех всеки заучен отговор на въпроса "добре ли си" или "всичко наред ли е" и никога не ми минаваше когато ме лъжат в очите.
- Трябва ли да те питам пак или ще ми отговориш доброволно? - попитах я издишвайки бавно и я отдалечих от себе си за да я погледна.
- Знаеш, че мен не можеш да ме излъжеш. - казах й и вдигнах брадичката й за да я принудя да ме погледне в очите.
- Личи си по очите ти Мон, не можеш да скриеш от мен, че ти има нещо...а и винаги идваш при мен когато нещо не е наред и имаш нужда от помощ.

"Мълчи си"; "Не, кажи му" ; "Не, млъквай" "По дяволите, изплюй камъчето" Не можех да изляза наясно със себе си.
А и Джейс бе напълно прав. Не бях в състояние да го лъжа. Или по скоро той не бе в състояние да се хване. А и така, очи в очи с него, ми беше все по трудно да поддържам тънката фасада здрава.
- Просто... - въздъхнах и сведох поглед - всеки си има проблеми, но... стига за мен. Не съм дошла да ти се оплаквам. Дойдох да те видя. как си? Добре ли си? какво правиш? - заизстрелвах въпросите със скоростта на светлината...

Извъртях очи.
Да, сякаш като задаваше въпросите си по един в стотна щеше да ме обеди, че всичко е наред. Хванах я за ръката и я задърпах към хола.
- Имаш късмет, Флъфс я няма, така че ще можеш да говориш спокойно. - усмихна се леко и седнахме на дивана.
Наричах сестра си "Флъфи" или Флъфс", което означаваше "пухкаво", а тя ми беше една такава пухкава.
- Сега...добре съм, до сега спах. - отговорих с досада на въпросите, които беше изстреляла преди минута или две.
- Сега е твой ред, какво, по дяволите, ти има?

- Нищо - гласът ми неочаквано пресекна. Покашлях се - Нищо ми няма. просто, нали знаеш всеки има лоши дни... Случва се, нормално е. Трябва да се случва, иначе животът няма да е интересен, нали? - ама и аз започвах да дрънкам безмислици. Джейсън 100% бе разбрал че го лъжа и до колкото го познавах (доста добре) нямаше да се откаже, докато не изфъфля всичко. Но поне щях да опитам. За мен бе важно да оцелея нали. Вярно, на Джейс му имах адски много доверие, но бях убедена че разбере ли какво всъщност се случва нямаше дори да обмисля това което щеше да направи...
Той ме изгледа отегчено, като доказа моята теория. Не повярва и думичка от това което казах.
- Мон, това съм аз. Нищо няма да ти стане ако просто ми кажеш!

» Къщата на Изабел
» Къщата на Кейти
» Къщата на Ребека
» Къщата на Мони
» Къщата на Ирма и Мел ^^