Кабинета на главния редактор

Затворих внимателно и последното чекмедже на бюрото и се огледах. Самодоволството отново се настани в гърдите ми и се усмихнах. Бях станала главен редактор! Столът ми беше удобен, удобно спускащ се назад, кабинетът ми беше огромен, а стъклените му стени перфектно изолираха шума на гласовете и телефоните в редакцията. На вратата се почука и аз вдигнах поглед.

Мон се бе прибрала и изпила един аспирин.След половин час бе започнала да звъни като луда на приятелката си, да разпитва всички които някога са я познавали, та чак започна и със снимка по улиците.Параноята я беше обзела.И добре, че.Някакъв човек и каза, че е видял точно това момиче да си тръгва от парка с някакъв мъж на около 30 години.Моника трябваше да направи нещо и то бързо.Не бяха минали 24 часа, за да я обяви за изчезнала, а уж се ползваше с привилегия.Знаеше къде да отиде и да натрие носа на началника си.За първи път някой и беше отказвал нещо..и то нещо толкова важно.Отиде право при редакцията на вестника на града.Показа значката си на входа и я пуснаха.Качи се горе и най-нахално без да чука влезе в кабинета на редактора, която беше жена.Моника се усмихна.Не беше някой идиот от мъжки пол..беше жена която изглеждаше разбран човек.
-Извинете..-Запъхтяно започна тя.
-Но е много важно.-Показа и на нея значката си, за да не я помислят за някоя луда и да я изхвърлят.

-Хъм..ами заповядайте. - стреснах се на запъхтялата се полицайка.
-Вижте, искам да ви кажа нещо важно. Приятелката ми изчезна! Казва се Мона Риърдън...искам да го съобщите във вестника. Веднага!
Леле, това момиче беше страшно изплашена. Беше време да се изявя като главен редактор!
-Седнете! Кажете ми какво е станало..Трябва име, лична информация..

Моника седна пред редактора и си пое дълбоко въздух.
-Тя се казва Мона Джеймс Риърдън-Започнах с описанието.
-19 годишна..-Извадих една нейна снимка и я показах на журналистката.
-Това е тя...снимката е скорошна.Нещо друго?-Мон беше все така запъхтяна и объркана, но бе готова да каже всичко.
-Сигурно ще ме питате къде за последно е видяна?-Предположи..работеше се така в участъка.

Да, трябва да ми кажете всичко.
Моника започна да обяснява докато записвах всичко на лаптопа.
След около десетина минути полицайката беше свършила с разказа си.
-Добре, ще напиша статията и ще го препратя към печат.

П.п. Съжалявам, но трябва да ставам..ще седна след около час.

-Много ви благодаря!-Каза Мон и двете си стиснаха ръцете.
-Желая ви приятен ден.-Опита се да се усмихне и се изправи.Двете си кимнаха, и Моника излезе.
ПП: Админ Палър, сори за краткия пост хД

Сарафина се събуди рязко и се изправи в леглото с ясното чувство, че трябва да е на друго място. Трябваха и няколо минути да събуди и мозъка си за да осъзнае, че днес имаше среща с главния редактор на "Berryville Daily". Скочи като попарена и за буквално десет минути се облече. На излизане от хотела си взе едно бързо кафе от машината и хвана първото такси, което видя пред входа. Докато нервинечеше, когато колата по една или друга причина спреше, тя започна да се самообвинява. Ако не беше толкова залухава щеше да се събуди като хората и да не и се налага да пръска пари по таксита. И определено щеше да направи по-добро впечатление на - Стискай палци! - бъдещия си работодател. После се чудеше защо не се задържа дълго в някоя фирма.
Но точно в този град тя си предричаше добре бъдеща журналистическа кариера. С всичките тези криминални мистерии наоколо сто процента щеше да има за какво да пише. Надяваше се да успее. Иначе щеше да и се наложи и този град да напусне. А тъкмо беше започнал да и херсва.
- Шест долара и седемдесет - дрезгавия глас на шофьора я изтръгна от унеса.
- Ааам... - разрови се из чантата си. - Заповядайте - направи опит да се усмихне благодарно, но не се получи. Изхвърча от колата и тръшна вратата силно.
Закова токове пред плъзгащата се стъклена врата. Ами сега? Когато лазерът засече, че тя е там, варата се отвори и Сара влезе с туптящо сърце в сградата. Хвърли пластмасовата чашка в първото кошче, което видя и се обърна към рецепционистката.
- Главният редактор...
- Последният етаж - отговори тя отегчено и посочи асансьора от дясната си страна с писалката си.
- Благодаря! - този път успя да докара нещо подобно на усмивка.
Мразеше асансьорите. Особено, когато сякаш нарочно се движеха възможно най-бавно.
- Главна редакция - прокънтя студеният женски глас и вратата се отвори пред широк коридор. Залитайки на високите се токове, Сарафина тръгна право към дървената врата с пребледняло лице. Три метра до следващата ти работа... две метра... един... потдесет сантиметра... От другата страна на вратата се чу глас и Сара спря. Ами ако прекъснеше нещо? Протегна треперещата си ръка и почука леко по дървото. Едва доловим звук отекна сякаш само в нейните уши. Никаква реакция от другата страна. Почука отново, този път по-силно.

-Влеез! - пропях и оставих телефона на мястото му.
Врата се отвори и вдигнах поглед. Там седеше червенокосо момиче, някъде на моите години, гледайки притеснено. Махнах и да влезе и да седне. Тя се намести на стола пред мен. Отворих папката, която седеше отляво на мен:
-Сарафина Дюшан?
-Да..това съм аз. - нервно се засмя момичето.
Вгледах се любопитно в нея. Изглеждаше умна, работлива..и CV-то й беше доста впечатляващо..
-Така..кафемашината се намира в дъното на коридора, новото ти бюро е ей там - посочих й това, което седеше точно пред кабинета ми. -Подпиши договора при секретарката ми, оформете документите. Искам утре да си на линия в 7:00.
-Ъм..- момичето ме гледаше стреснато.