Старата църква

Хммм да. Поредната задача, поставена от Закъри беше свършена(не от мен) и аз отново се оказвах без работа. Скучно, но факт. От скуката няма измъкване, сигурен бях. Хъката-мъката, няма... Но затова пък си имаше гробища и разни изоставени места. Едва ли някой се интересуваше от моето местонахождение, така че свободно можех да се втурна щастлив към залеза... Да, да. Залез ама друг път. Старата църква май беше моя залез. Някъде, където можех да получа усамотение.
Висейки като прани гащи пред стълбите й, изведнъж чух нечий наближаващи стъпки. Какво? Нима и тук някой щеше да довтаса?
Вдигнах унило глава.

Яяя момиче. Момиче което очевидно не даваше вид да ме забелязва или не отбелязваше по никакъв начин факта че след няколко крачки ще се катурне отгоре ми. Явно искаше да става.. ами детектив, иначе с какво би заслужила земята да я зяпат толкова щателно.
Наложи се да се покашлям повече от един път, за да спра нашествието на гневните.
Тя вдигна глава и скръцна ядно със зъби.
- Не ме яж - измърморих срещу нея - моляяя.

- Да - провлачих глас и кимнах към стълбите. Изпуфтях тежко и отново клюмнах глава. - Кой те обиди, мило чедо... Изповядай се, мила - започнах аз със тона на поповете от църковната изповедалня... - Каквото ти тежи на душата, мило дете, изкажи, та да ти улекне - прокарах ръка през косата си, в опит да й придам типична форма на фешън прическите на отците.
Тя се засмя отново, покашля се.
- Ами, отче - започна, смеейки се...

- Да? - извисих глас и се засмях за първи път. - Ох, зарежи тази работа с отчето - казах и изпуфтях. - Не ми отива да се правя на такъв - отбелязах - не съм много близо до - посочих и погледнах нагоре - , така че май се отказвам да ходя на интервю за работа...
Тя ме изгледа тип "уау, психопаат". Реакцията й не се различаваше особено от тази, на всички останали.
- Е, поне в психиятрията приемат без интервю - заключих и клюмнах глава.
Някъде близо до мен си кротуваше суха дървена клонка. Взех я, като междувременно разчистих изпопадалите листа прад себе си. Започнах да драскам разни човечета тип клечести във почвата. Ама нали не бях добър художник... абе въобще не бях художник, по скоро инвалид в областта, предизвиках неодобрителното клатене на глава от страна на момичето.
- Тц тц тц - След което тя изтри моите мега творения с крак.

- Многознайка - засмях се - Ти така си мислиш...
- Кое така си мисля? - сбръчи вежди
- Че главата ти не е голяма...
- Ами да, така е, не е голяма - направи сърдита гримаса, след което кихна, предизвиквайки смях в залата.
- Не, не е, само маааалко..
Тя ме перна по рамото, не беше силно, в реда на нещата - трябваше да изхохкам
- Ох - с престорен измъчен глас - Умирам...

- О, ами по много причини.
- Например? - полюбопитства тя, но някак не беше натрапчиво.
- Хмм например че си нямам друга работа, освен да си клатя краката или защото имам много неща за обмисляне - претеглих варианта да се излигавя отново, но реших да го спестя - А ти защо си тук? Имам предвид сама.. на гробищата - повторих думите й.

Да, познато. И аз като имах разни проблеми предпочитах да си затварям очите с едно "няма значение" ... и много добре знаех че е ужасно досадно някой да ти тегли думите с кука, затова препочетох да не разтеглям темата.
- Значи си падаш по гробища и разни изоставени места, а? - предположих.

Точно в десетката. Различното бе възприятието ни върху ситуацията. Нея вероятно щеше да я е страх от този психопат, за който не исках да говоря. За мен той не бе точно психопат, а по скоро работодател ако мога да се изразя така. Двете неща бяха много близки по смисъл.
- Ами може да се каже - поклатих глава, но вече без никакъв хумор в гласа. Като се замисля обаче дали ще срещне някой с психични отклонения или мен, бе еднакво опасно. защото, да не забравяме, моя работа беше да заловявам хора и да ги нося при злодея. Всъщност това не ме ли правеше такъв?

Вгледах се в очите му и разбрах, че не се шегува. Усмивката ми изчезна толкова бързо, колкото се и появи.
- Чакай, сериозно ли говориш? - попитах малко по-тихо от колкото възнамерявах.

- Да ме виждаш да се шегувам? - гласът ми стана почти суров, едва ли не за да повърди думите ми. Всъщност се зачудих дали Закъри искаше нова "пратка" както обичаше да казва. Но не ми бе споменал нищо, така че...
Момичето стоеше стреснато срещу мен.

Тя определено се уплаши. Не че исках да стане така, но май щеше да й е полезно до някъде, като се има предвид че тя беше нова тук. Дори да не го спомена, да не знаеш за Закъри, единствено можеше да бъде обяснено със "нови сме тук".
- Ще продължаваме ли да висим тук? Защото ми изтръпна задника от седене - май да се излигавя точно сега беше уместно - Да мръдаме, а?

ПП: Ами, какво ще кажеш да отиваме направо на церемонията, защото така като гледам няма много време. И междудругото сега ще изчезна за малко, защото ми изникна малко работа, но после пак съм тук.