Ръцете му се преместиха на раменете му и след миг презрамките паднаха под натиска му, а устните му слязоха надолу по шията ми. Да, господи... Затворих очи и наклоних глава на противоположната страна, откривайки му по- голям достъп до врата ми, когато той реши да пита за името ми. В итерес на истината и аз не знаех неговото, но и не ме интересуваше особено.
- Ставаш досаден..- прошепнах в ухото му, захапвайки го леко, когато телефона в чантичката ми иззвъня...По специалния начин. Моментално грабнах чантичката и се изправих върху дивана, след което го прекрачих и скочих на земята, докато вдигах телефона.
- Карсън на телефона? - изстрелях съсредоточено.
- Намерихме още една жертва... За щастие той е мислел, че е мъртва, но момичето все още има шанс за живот. Ела във участъка възможно най- бързо...От там ще отидем заедно до спешното, където е откарана тя. - съобщи колегата ми, а аз бях вперила поглед в непознатия, седящ на дивана. Музиката бе достатъчно силна, за да заглуши всичките думи на Уилсън, което беше перфектно. Най- малко ми трябва някой цивилен да разпитва.
- До 15 минути съм там. - съгласих се и отместих поглед, след което затворих капачето на сребристия телефон. Смъкнах роклята си, оправих презрамките и напъхах телефона си в портмонето.
- Съжалявам, но дългът ме зове.